ГРИГÒРИЙ ВЕЛИКИ

Pope Gregory I Illustration

ГРИГÒРИЙ ВЕЛИКИ ( Gregorius Magnus) – ок. 540 – 12.03.604 – римски папа от 590, църковен учител. Произхожда от богат влиятелен род от сенатската аристокрация, получава съответстващото на ранга му образование (граматика, реторика, диалектика и вероятно право). В използването и отношението си към класическата латинска словесност не я схваща като център сама по себе си, а като инструмент за подпомагане на разбирането на Светото Писание в традицията, установена от Хиероним**, Августин** и Касиодор*. Започва успешна кариера, като ок. 573 вероятно е назначен за префект на Рим, но към 574 се отказва от светския живот, основава 6 манастира в именията си в Сицилия и става монах в манастира .„Св. Андрей“, основан на мястото на собствения му дом на хълма Целий. В 579 папа Пелагий II го прави дякон и го изпраща като свой личен представител в Константинопол за 6 год. След смъртта на последния Г. е избран за папа въпреки силната си съпротива. В трудни времена (природни бедствия и епидемии в цяла Италия и Рим, заплахи от лонгобардите) се грижи за снабдяването на Рим със зърно, за подпомагане на бедните, за откупване на римски граждани, пленени от лонгобардите на арианството в полза на Никейския Символ на вярата.">Агилулф, от когото в 593 успява да спаси града срещу ежегодишен трибут от 500 златни ливри. Включвайки клира, взема мерки за ефикасно администриране на римската Църква и на имотите ѝ. Полага непрестанни усилия за укрепване на правата вяра (за прекратяване на схизмата с църквите в Северна Италия, срещу донатизма в Африка и арианството сред лонгобардите) и за помиряването чрез договори на враждуващи страни (лонгобарди и Византия, визиготи и Византия). Сред мисиите най-важна е изпратената в 597 за християнизирането на англо-саксонците в Британия, водена от бъдещия Августин Кентърбърийски. Писателската му дейност започва с изключително популярните през Средновековието 35 кн. „Морално тълкуване на Йов“ (Morаlia in Iob), първоначално устни проповеди за монаси в Константинопол, обработени и завършени ок. 600. След историческото и алегоричното, в традицията на Августин**, тълкуване на Светото Писание, размишленията се съсредочават върху изкушенията, допускани от Бог, при Негова най-дълбока защита; върху назидаването и напредването на душите и възпитанието в смирение и бдителност; върху добродетели и пороци, като по този начин дават напътствия за истинско християнско поведение на вярващите по пътя им към Бог. Изложението е на език, лишен от реторически ефекти, силен с простотата си. Между 590 и 592 произнася „Хомилии към Евангелията“ (XL Homiliаrum in Evangеlia libri duo), 40 на брой, редактирани и публикувани в 2 кн. от Г. през 593, а в края на 593 и началото на 594, когато Рим е обсаден от лонгобардите начело с арианството в полза на Никейския Символ на вярата.">Агилулф – „Хомилии към пророк Йезекиил“ (Homiliаrum in Ezechiеlem prophеtam libri duo), 22 на брой, редактирани и публикувани от Г. в 2 кн. през 601. Не е сигурно авторството му на тълкувания на други библейски текстове – 1 Царств., покаятелните Пс., Песен на песн.). С името му се свързва съставянето на книга за отслужване на тайнствата, на сборник творби от жанра антифона и респонсорий, и създаването на певческа школа (schola cantorum) – основание за названието грегорианско пеене. Смятан е за съставител на великопостната Литургия на Преждеосветените дарове и за автор на 8 използвани и до днес химни. Основно духовно четиво през Средновековието, повлияли на по-късната агиография, са написаните между 593 и 594 по настояване на приятели 4 кн. „Разговори за живота и чудесата на италийските отци“ (Diаlogi de vita et mirаculis patrum Italicоrum)– 1. и 3. кн. за съвременници, 2. кн. изцяло посветена на св. Бенедикт от Нурсия*, 4. кн. за отвъдното – смърт, пречистващ огън, небе, ад. Понеже в пастирската дейност Г. вижда най-високото изкуство – ръководенето на душите, още в началото на понтификата си пише „Пастирско правило“ (Regula pastoralis или De cura pastorali): за моралните и духовните качества на един бъдещ епископ-пастир (ч.1.), за начина му на живот (ч.2.), за начините за поучаване на паството (ч.3.) и за необходимостта от вътрешен опит, свързан с проповядването (ч.4.). Неговите „Писма“ (Registrum epistolarum libri XIV) от времето на понтификата му дават много важни сведения за тези твърде сложни времена в историята на Църквата и на Европа, и преди всичко са свидетелство за един живот на истински пастир, “слуга на слугите Божии“ (servus servorum Dei). (АБН)