ДЪНС СКОТ, ДЖОН

Scoto (duns Scoto) Studiolo Di Federico Da Montefeltro

ДЪНС СКОТ, ДЖОН (Iohannes Duns Scotus) – 1265/1266 – 1308 – монах-францисканец, един от най-значимите философи и богослови на Средновековието. Наречен е doctor subtilis (изтънчен учител) заради остротата на ума му и детайлността на аргументацията. Изучава философия и богословие в Оксфорд. Преподава в Оксфорд и Париж. Става доктор по богословие през 1305. През 1307 е призован във висшата школа на францисканците в Кьолн, където година по-късно умира. Голямо влияние имат ученията му: за еднозначността на битието (то е най-общо понятие, което може да бъде изказано еднозначно или унивокално за всичко съществуващо); за обективното формално различие (формално, а не реално, е например различието между същност и съществуване във всяка тварна вещ); за haecceitas – конкретното съществуване като-точно-тази-вещ; за свободата на волята и примата ѝ над разума. Разработва едно доказателство за съществуването на Бога и поддържа учението за непорочното зачатие на Дева Мария. В основната си част съчиненията на Д. са плод на неговата преподавателска дейност. Приема се за сигурно авторството му на „Трактат за първия принцип“ (De primo principio); „Разнообразни въпроси“ (Quaestiones quodlibetales); коментарите, наречени „Въпроси“, към „Въведението“ на Порфирий**, „Метафизика“ (Quaestiones super libros Metaphysicorum) и някои от логическите съчинения на Аристотел**. Коментарът върху „За душата“ (Quaestiones super De anima) е записан от студентите му и не е известно дали е бил одобрен от учителя. Коментарът върху „Сентенциите“ на Пиетро от Ломбардия* съществува в 3 редакции: „Оксфордски труд“ (Opus Oxoniense), преработен по-късно в „Разпореждане“ (Ordinatio), и студентските записки, озаглавени „Парижки труд“ (Opus Parisiense). (ИМ)