ÀЛБЕРТ ВЕЛИКИ / ÀЛБЕРТ от КЬОЛН

Albertusmagnus

ÀЛБЕРТ ВЕЛИКИ / ÀЛБЕРТ от КЬОЛН (Albertus Magnus / Teutonicus, / Coloniensis; нем. Albert der Große / der Deutsche /von Lauingen) – ок.1200 – 1280 – доминикански монах, философ, богослов, естественик, смятан за най-внушителната фигура в немския културен живот през Средновековието. Произхожда от семейство на рицар, учи свободни изкуства и медицина в университетите в Падуа, Болоня, Венеция. През 1223 влиза в доминиканския орден, повлиян от срещата си с Йордан от Саксония*. Преподава в доминиканските школи в Кьолн, Хилдесхайм, Фрайбург, Регенсбург и Страсбург. От този период датира съчинението му „За природата на доброто“ (De natura boni), в което проявява интерес към първия и все още непълен превод на Аристотеловата „Никомахова етика“. От 1241/1242 е в Париж, където получава титлата магистър и изучава „Сентенции“ на Пиетро от Ломбардия*, върху които пише коментари в 4 кн. (Super Sententias lib.IV); тук написва и „Сума за творенията“ (Summa de creaturis), обхващаща 6 богословски творби, посветени на Сътворението, човека, кардиналните добродетели, тайнствата, Въплътяването и Възкресението. През 1248 заедно с група доминикански монаси, сред които и младият Тома от Аквино*, пристига в Кьолн за създаването на Studium generale за нуждите на ордена в Германия. Сл. 1250 неговите интереси се насочват главно към натурфилософията и оттогава Западът му дължи християнската рецепция на Аристотел**. А. чете лекции върху новия превод на „Никомахова етика“, дело на Роберт Гросетест*, и се заема с изложението на целия Аристотелов корпус. Така се появяват „Физика“ (Physica), „За небето“ (De coelo), „За възникването и погиването“ (De generatione et corruptionе), „Логика“ (Logica), „За душата“ (De anima), „Малки eстественонаучни трактати“ (Parva naturalia), „За растенията“ (De vegetabilibus) , „За животните“ (De animalibus) и „Метафизика“ (Metaphysica). Интерес представлява избраният от А. метод, включващ обширни негови коментари, които изразяват съгласие или несъгласие с Аристотел, както и мненията по темата на различни философи. Текстовете се тълкуват философски без да се цензурират от гледна точка на християнската догматика. А. смята, че философията на античния учен не е в противоречие с християнския възглед за природата и има за цел „да направи Аристотел понятен за латинците“ {Физ.I, 1,1}. Според А. Вселената се управлява от строги природни закони, по които се движат небесните тела, въздействайки върху земния свят, в т.ч. и върху процесите на възникване и погиване. Особено място в тази картина на света е отредено на човека, свободен благодарение на своя интелект, който го отдалечава от животните и доближава до Бога, нещо повече, прави го връзка между Бога и света (nexus Dei et mundi). В интелекта А. вижда смисъла на съществуването и обвързва с него човешкото щастие. Тези негови възгледи са приети и доразвити от други видни доминикански учени като Дитрих от Фрайберг* и Майстер Екхарт*. Поради своите всеобхватни знания А.е назован още приживе doctor universalis, а малко пр. смъртта си получава и прозвището „Велик“ {Magnus}. Канонизиран през 1931 от папа Пий XI и обявен от него за църковен учител. През 1941 папа Пий XII го провъзгласява за светец-патрон на християнските учени. (ПС)