АНСÈЛМ от КÈНТЪРБЪРИ / АНСÈЛМ от АÒСТА / АНСÈЛМ от БЕК

Anselm Of Canterbury

АНСÈЛМ от КÈНТЪРБЪРИ / АНСÈЛМ от АÒСТА / АНСÈЛМ от БЕК (Anselmus Cantuariensis, ит. Anselmo d'Aosta, фр. Anselme du Bec) – 1033 – 1109 – монах.бенедиктинец, абат, един от най-влиятелните философи и богослови на латинското Средновековие; архиепископ на Кентърбъри (1093–1109), канонизиран през 1494, църковен учител. В края на 50-те год. на XI в. А. попада в манастира Бек, Нормандия, където става ученик на Ланфранк*, през 1063 наследява мястото на учителя си като приор на манастира, а след това е избран за абат. Верен на реформите, започнати от папа Григорий VII, А. влиза в конфликт с кралската власт, във връзка с което е прогонван два пъти от Англия. През 1106 подписва компромисен договор с Хенри I, уговарящ отношенията между Църквата и държавата, последван 16 години по-късно от Вормския конкордат. А. e автор на някои от най-влиятелните текстове на Средновековието, а иновативният му метод, реализиран във всички негови произведения, който се основава на идеята да извиси разума до увереността на вярата единствено в рамките на неговата собствена сила, което би довело до цялостното усъвършенстване на човека (т. нар. метод sola ratione), е предмет на коментари не само в рамките на Средновековието, но и в съвременността. Основен автор, от който А. е повлиян в творчеството си, е Августин**. Това най-ярко личи в първото му съчинение, „Монолог“ (Monologium), известно още като „Образец в медитирането върху смисъла на вярата“ (Exemplum Meditandi de Ratione Fide), което А. пише на 43-год. възраст. Веднага след това се появява най-влиятелният му философски трактат „Прослогион“ (Proslogium), известен още като „Вярата, диреща разбиране“ (Fides quaerens intellectum), където той в рамките на вътрешно-менталния опит, т.е. изхождайки от действието на самия разум в неговата граничност и същевременния му стремеж да я надхвърли, изследва възможността за формулиране на „един аргумент“ за съществуването на Бога – аргумент, който впоследствие се превръща в топос за интерпретация в цялата традиция на западната философия. Между 1080 и 1090 А. пише диалозите „За истината“ (De veritate), „За граматика“ (De Grammatico), „За свободата на избора“ (De libertate arbitrii), „За падението на дявола“ (De casu diaboli). Голяма част от творчеството на А. датира от периода на неговото архиепископство. Оттогава са и 2-те версии на „Писмо за въплъщението на Словото“ (Epistola de incarnatione Verbi), чиято 1. версия е озаглавена „За вярата в Троицата и Въплъщението на Словото против богохулствата на Росцелин*“ (De fide Trinitatis et de incarnatione Verbi Contra Blasphemias Ruzelini). По същото време пише христологичното си изследване в 2 гл. в диалогична форма „Защо Бог стана човек?“ (Cur Deus homo), както и неговото тематично продължение „За непорочното зачатие и първородния грях“ (De conceptu virginali et de originali peccato). В същия период се появяват кратките му богословски трактати „За изхождането на Св. Дух срещу гърците“ (De processione Spiritus Sancti contra Graecos), „Писмо за свещенодействието с безквасен и квасен хляб“ (De sacrificio azymi et fermentati) и „Писмо за тайнствата на Църквата“ (De sacramentis Ecclesiae), писани между 1106 и 1107. Последният му пространен текст е „За съгласуването между провидението, предопределението и благодатта Божия със свободния избор“ (De concordia praescientiae et praedestinationis et gratiae Dei cum libero arbitrio). Запазени са още сборникът „Размишления и молитви“ (Meditationes et orationеs), множество фрагменти от други текстове на А., както и ок. 500 писма..(ГД)